Състезатели

NULL

Стела Николова

Брой гласове:
7

 

 

Искам да бъда слънчев лъч, който всяка сутрин докосва всички хубости на моята родина. Искам да бъда утринна роса,  да бъда всеки ден на различно място и навсякъде, във всички кътчета на малката красива България. Искам да бъда тук ... сега. Да се срещам всеки ден с теб.

            Здравей, скъпа Българийо! Как си? Как се чувстваш сред всички свои спомени? Чуваш ли ме? Аз съм тук- едно българче. И те обичам като своя майка, свой дом, свое минало.  И- настояще.

            Ти не си само минало.Ти си всичко - земя, море и небе; свобода и полет на мечтите. И болка си, и радост.

На изток посрещаш всяко утро, което искри върху вълните. Там е морето... моето море. Или пък аз съм негова? Вълните, галещи нозете ми, стъпките по пясъка, искрите по водата и в косите ми, капчиците, солта и лъчите в детските очи.

Мидите, които  неволно настъпвах,  днес имат собствен език. Те записват своя текст върху пясъка всеки път, когато вълните ги изхвърлят игриво на брега, а аз вървя, взирайки се в морското писмо. Сякаш невидима ръка изписва бавно буквите- нашите букви, а те- историята на славното ни минало. Морето ми показва своя вълшебен свят... и тогава вятърът въздъхва. В миг всичко изчезва. Изплашвам се...Става тъмно в мен. Потъвам в мрака на твоята болка, отдалече бавно вървят към мене ослепените Самуилови воини, чувам стоновете на затворените в църквите на Батак и Перущица мои предци. Изведнъж изсветлява. Ето я свободата на България.

Но морето- то е живот... започна нова история, буквите блестят още по-ярко отпреди. Колко е хубаво, че съм българче!

Хубава си,  моя родино. Искам като поета да възкликна:

                   Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

                  Ти сбираш в едно всички блага и дарове

            Равнините... Тези пъстри долини, красиви и стигащи чак до хоризонта, и цветните листенца, които се разтварят сутрин, сбирайки светлина и слънце, раздавайки топлина и обич. А вечер заспиват прегърнати в себе си, очакващи с надежда утрото на новия ден.

            А реките? Бързат към синьото море-вселена, покой и необят, събрали в себе си безкрайна шир и мощ... Тези искрящи граници в моята душа. Граници , на които стоя и осъзнавам колко е безгранична любовта ми.

     А планините...О, тези славни планини, възвишаващи се до безкрая и обратно. И твоите герои, които запалиха пламъка на свободата, чувствайки сила и гордост от факта, че са твои синове.... Балканът изправя снага, хайдушката му песен ме кара да съм  горда, че съм българче.

            Това си ти. Ти си в мен, в душата ми! Ти си моята любов!

            Аз вярвам в теб, Българийо, вярвам, че ще дойде време, в което избралите пътя към чуждия свят ще си спомнят, че има и други пътища. Тези- към бащиното огнище. А ти ще бъдеш в сърцето им и любовта към теб- в душите!

             И сега вървя по пътя... събирам камъчета и подреждам твоя и своя свят, за да го запазя  топъл и уютен, за да бъде светло в мен; тук, където съм. Върху святата родна земя!

            А пред мен- изгревът... Припознавам родината си в него. Изгряващото слънце хвърля светла топлина.

Скъпа моя Българийо, след време ще се върна отново на брега на морето, за да прочета историята ти пак. И ми си иска да допиша колко съм горда, че съм българче. И винаги ще бъда.             

 



УЧАСТНИЦИ: