Състезатели

NULL

Марая Миланова

Брой гласове:
48

Ами, за начало - „Здравейте!” Аз се казвам... Всъщност това не е от значение, по-важно е да кажа, че съм българче, българче което сега ще Ви запознае със своята гледна точка за България. В лятото на 2016 година написах едно разказче, в което представих родината си през моите очи: -Огледай се! Нима не виждаш вековните дървета, които се гордеят и радват, че са пораснали точно тук в нашата родина?! -Ослушай се! Нима не чуваш красивите песни на славея ,в които се обеснява в любов на България?! -Помириши! Нима не усещаш мириса на пъстрите цветя, които танцуват в чест на нашата земя?! -Спри се поне за малко и помисли, поне за малко, за тези дървета, които се гордеят, за тези птици, дето се любуват, за тези цветя, дето танцуват и за българите, които обичат, и винаги ще обичат своята родина България! Първият път, когато казвах „Аз съм българче” го чувствах, макар че не разбирах какво означават думите. Сега го чувствам по-силно, може би някои го усещат по-силно. Сигурно ще се запитате „Какво е това чувство?”. Дали, може би, е любов? – Не, не е, по-силно е! Дали, може би, е гордост? – Не, не е, по-силно е! Да не би да е възхищение?– Не, не е, по-силно е! Все още не знам какво е това чувство, но това е емоция, която се състои от много чувства. Моята страна би била горда, ако народът и следва мечтите си, дори ако те са извън нея. Да не е хубаво българите да напускат отечеството си, но и на тях не им лесно да си тръгнат. Все пак, колко сила ли е нужна да се отделиш от България, от която си бил закрилян толкова години. Ще завърша с един цитат от Сенека: „Родината се обича, не затова, защото е велика, а защото е своя.”

УЧАСТНИЦИ: