Състезатели

NULL

Ивана Пожарска

Брой гласове:
3

 

 

 

Леля ми и чичо ми са родени в България, но не са българи. Децата им не говорят български. Аз живях години извън в България, но душата ми си остана българска. Спомням си първите месеци от живота ни в чужбина. Постепенно с брат ми и сестра ми намирахме приятели, но общуването не ни беше пълноценно, бяхме различни. Дойде денят, когато за първи път пристъпих прага на българското училище там. Всички наоколо говореха на български! Аз познавах тази реч и се разтреперих от енергията на залъка, потопен в мед, който беше вкусът на България. И засиях от щастие. Коренът е много силно нещо, не може да се види, да се изследва или да се опише. Може само да се почувства. Родителите ми са родени в България. Техните родители също. Има хора, които лесно могат да бъдат вкоренени на друго място. И други, които могат да бродят по света без корен. Аз обаче усещам принадлежност към земята на дедите ми. Черпя сила и увереност от нея. Наличието на минало ми дава увереност за бъдеще. Не знам дали ако не си живял извън родината си, можеш да изпиташ такава болка от нейната липса. Колко усърдно изработвах мартеници за подарък на съучениците си, разказвайки им за българските традиции и обичаи; благоговението, с което опитвах домашна баница и кисело мляко на 10 000 км. от родината ми; твърдостта, с която отстоявах българското си име -Ивана, а не Айвана; упоритостта ни да използваме само български език, когато говорим помежду си… Всичко това ми беше нужно, за да ми даде посока и идентичност и да ме кара с трепет да очаквам завръщането си. Когато се върнахме, баба и дядо ме прегърнаха с усмивка и топлота, а аз заплаках. Милите познати лица, бръчките около очите им, побелелите им глави, ме накараха да усетя загуба от изпуснатото време заедно, но и радост, че съм тук при тях, за да продължа рода. Да остана. Да бъда следващото поколение.



УЧАСТНИЦИ: