Състезатели

NULL

Катерина-Адел Джоуид

Брой гласове:
0

 

                                      Ако до всяко добро същество застане поне още едно…

 

В книгата „Човекът в търсене на смисъл” авторът Виктор Франкъл - психиатър, лежал в нацистките лагери на смъртта, разказва, че сред лагерниците са се срещали негодници, които са третирали зле своите другари. И в същото време е имало надзиратели с човешки сърца. „Спомням си как веднъж един надзирател тайно ми даде парче хляб, което сигурно бе спестил от порцията си за закуска. Онова, което тогава ме развълнува до сълзи, бе нещо много повече от малкото късче хляб. Това бе човещината – думата и погледът, с които този човек придружи подаръка”, пише Франкъл и обобщава, че „на този свят има две категории хора, наистина само две: категорията на свестните хора и категорията на негодниците”. 

Животът е като приказка. Независимо от сюжетните линии, винаги има добри и лоши, а краят на всички истории зависи от това кои побеждават.

Една песен на Богдана Карадочева по текст на поетесата Миряна Башева извежда най-простата рецепта за превръщането на света в по-уютно и вдъхновяващо място:

 „Ако до всяко добро същество
застане поне още едно,
ех, ще започне такъв живот,
че само си викам "Дано".
Ако към тия две същества,
прибавиш и още две,
ти знаеш ли колко прави това?
Най-малко хиляда и две.”

Тази формула може да бъде отправна точка в опитите ни да осъществим мечтаните промени. Достатъчно е почтените, искрените, истинските хора да си протегнат ръце и да зададат правилата, по които обществото живее. Добрите, добронамерените хора могат да преобразят света. Стига да усетят силата си. И да повярват, че ако е вярна поговорката „Злото ражда зло”, би трябвало с още по-голяма сила да важи максимата „Доброто води до добро”.  

Преди месеци гледах телевизионен репортаж за мъж, купил земя на каменист хълм във Врачанския балкан. Започнал да го залесява. Намерил и доброволци, които да му помагат. Върху камъните изсипвали чували с шума - така създали почва, на която да се вкоренят малките фиданки. Вече се радват и на няколко пораснали дръвчета. След репортажа кандидатите за доброволци се умножили многократно.

Приятел във Фейсбук беше споделил за друга прекрасна инициатива. Няколко мъже и жени купили изоставени къщи в Родопите и през лятото потърсили съмишленици, с които заедно да ги ремонтират. Трудът бил безвъзмезден, на доброволчески начала. Откликнали много непознати хора, с различни професии, някои от тях изключително престижни, но лишени от радостта на творчеството и така нужния за всички нас смисъл. Съживяването на старите къщи, превръщането на разрухата в красота, им помогнало да се почувстват като в най-хубавите моменти от детството.

Прекрасно е усещането да „осиновиш” някое умиращо село и му помогнеш да се изпълни с живот. И дори ако после добрите хора се разпръснат по света, винаги ще се връщат в „тяхното” село – то ще бъде отправната точка в целия им живот.

Добрите идеи са заразителни.Удовлетворението, щастието и успехът - също. Ако край теб вдъхновяващите хора са повече от обезкуражаващите и склонните да съдят другите, и ти ще искаш да разпръскваш хубава енергия, съзидание и доброта. Ако започнеш да правиш добро, скоро ще се убедиш в силата му. В моята гимназия, 9 ФЕГ, група единайсетокласници показаха колко магнетично е доброто дело, как една мечта може да се превърне в реалност и как едно преобразено пространството може да роди нови мечти. През междучасията, докато седяха на студения под в училищния коридор, две деца, а после още две, след тях и още три си помислиха колко хубаво би било, ако в коридора има масички, на които да пишат домашните, етажерки с книги, които да разгърнат, вместо да се взират в екраните на телефоните. Представиха си как коридорът се превръща в дом. После направиха училищен базар за вкусотии и организираха концерт, със събраните пари купиха материали и запретнаха ръкави. Към тях се присъединяваха все повече и повече деца от всички класове. Измайсториха табуретки от стари автомобилни гуми, опаковани с плат. Сглобиха „мека мебел” от ненужни дървени шайги, покрити с възглавници, няколко стълби бяха боядисани и превърнати в рафтове за книги. Някой донесе покривки и вази с цветя, друг окачи картина. И всички се превърнахме в новодомци, творци и мечтатели.

„Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море”, пише Екзюпери в книгата си „Военни записки”.

Мечтите, копнежите правят хората по-добри, по-изобретателни, по-смели. Ако фантазиите на един бездомник  се свеждат до пълната кофа с боклук, той няма да стигне по-далече от нея. Най-много да отиде до градското сметище. Но ако го накараш да си представи как срутващата се малка къщичка в обезлюдяващо селце може да се превърне в негов уютен дом, стига да запретне ръкави, тогава му даваш истински шанс. Ако насочиш мислите му към съзидание и красота, постепенно и той ще иска да пази красивото, а защо не и сам да го сътвори. Ако му помогнеш да види в мечтите си как сам или с приятели стяга покрива на тази разпадаща се къща, как я измазва отвън и отвътре…После как засажда в градината домати и картофи, отглежда две кокошки и един петел, после малка козичка, плюс някоя роза, като тази на Малкия принц - с четири бодли… И ето, че постепенно с тези мечти човекът се превръща в най-доброто от себе си.

Просто някой трябва да му подаде ръка.

Замисляли ли сте се, че съдбата е вкарала някои хора в ситуация без изход? Един бездомник например, няма възможност да си намери работа, защото не е изкъпан, спретнат, чист. Получава се омагьосан кръг: човекът няма дом, защото няма работа, а няма работа, защото няма дом и баня. И няма излизане от този кръг, ако обществото не подаде ръка. Психолозите пишат за това, че човек свиква с аутсайдерската си роля и му е трудно да  поеме отново живота си в ръце. Гледали сме филми, в които героят, излязъл от затвора, прави умишлено ново провинение, за да влезе пак „на топло”. Някои не издържат на сблъсъка с ежедневието отвъд телената ограда и правят опити за самоубийство. Наскоро четох за социален проект, при който т.нар. социални медиатори бяха връзка между бивши затворници и компании, които набират работна ръка. Студенти по психология и социални науки помагаха на затворниците да открият своето място в обществото и да се приспособят към трудовия колектив. Помагаха и на служителите на компанията, които също се нуждаят от съвети и подкрепа, за да приемат различните и да преодолеят страховете си. За да надделее доброто в тях.

Историци и социолози твърдят, че за да се случи значима обществена промяна, е нужно зад нея да застанат 8 процента от хората. Правилото на осемте процента важи както за големите, така и за малките каузи.

„Дано, дано, дано,/дано, дано, дано,/до всяко добро същество застане поне още едно.”

Ако до всяко добро същество застане още едно и после още две, и заедно станат цели осем на сто от всички останали…

Ако се върнат обратно в България осем на сто от приятелите, които завършват университети в чужбина…

Ако осем процента от българите залесяват, вместо да секат дървета и не изхвърлят сметта в реките и планините…

Ако осем процента от бездомните и бившите затворници си намерят работа и дом…

Ако с осем процента намалеят изоставените деца...

Ако творците са с осем процента повече от наркодилърите.

Ако честните хора са с осем на сто повече от измамниците…

Ако всички ние правим с 8 процента повече добрини…

Тогава, тогава… „Тогава ни чака такъв живот, че само си казвам дано”.



УЧАСТНИЦИ: