Състезатели

NULL

Богдана Иванова Калъчева

Брой гласове:
0

„Давай, ще успееш!“ – прошепва тихо в ухото ми някой и се втурвам с нечовешки сили напред към поредния непокорѐн връх. Край мен има много хора, различни по години и занятие - жени на средна възраст, прегърбени под товара на невидими проблеми, атлетични млади мъже, сякаш окриляни от възторжените аплодисменти на атрактивните си половинки, самоуверени тийнейджъри, които не допускат, че ще изостанат и още, и още.

Пътят нагоре е дълъг, губя от поглед голяма част от тях, без да разбера дали те са се придвижили напред или аз съм ги оставила далеч зад себе си. Уморена съм. Върхът сякаш тича заедно с нас - изтощените и заблудените. Току да го стигнем и хоп, изгубва се! Става ми горчиво и се озлобявам. Подлагам крак на първия преминаващ и той полита надолу, безпомощно размахвайки ръце. За момент ми става по-добре. Мисълта, че вече не съм само аз, двама сме, които няма да стигнем горе, ме изпълва с пъклено удовлетворение. Злорадството ми обаче продължава само няколко минути, защото неизвестно-кой препъва мен и се озовавам уютно настанена в просторна локва, пълна с гъста, лепкава, непроходима кал. Някой ми подава ръка, за да се изправя. Поглеждам нагоре и виждам лицето на младия мъж, когото самата аз спънах. Той е горе, а аз съм долу – буквално, преносно... всякак. Сконфузена съм и ме е срам, но той се усмихва благосклонно. „Е, пак се срещаме.“ – казва ми и без да чака подкана ме изтегля от калта. „Няма случайни срещи.“ – отговарям спокойно, защото вече съм осъзнала смисъла на цялото събитие. Благодарна съм, че имам шанса да се извиня и го правя. Искрено. Извиненията ми са приети и човекът тръгва по пътя си. Крачките му са леки и отмерени, явно нищо не тежи на съвестта му и не бърза за никъде. Интуицията ми подсказва, че повече няма да се видим, но не е и нужно – всеки изигра своята роля в живота на другия.

Минават дни, седмици, месеци. Върхът си е все там, далеч е, за да видя дали някой е успял да го достигне. Вече не съм уморена и не се чувствам заблудена. Озлобена? Ни най-малко. Приоритетите ми са различни. Повече от всякога вярвам, че срещите не са случайни. Не бързам за никъде. Заговарям жените на средна възраст за невидимите им проблеми, от време на време вадя млад човек от калта, превързвам охлузено детско коляно или изтривам сълзите на инатлива девойка. Те се усмихват и продължават по пътя си, повече не сме си нужни. Като тънка нишка остава да ни свързва нещото, което се намира отвъд доброто и злото. „Добро“ и „зло“ са категории, с които поставяме останалите в позиция на подсъдими, а себе си в ролята на съдници. Нещото, за което говоря, не ни дели, то ни свързва, умиротворява и разкрива най-хубавото от човешката ни същност. Някои го наричат любов, но аз го наричам единство. Аз съм Ти и Ти си Аз, когато се ударя, те боли и теб, когато падам, се проваляме и двамата. Аз и Ти сме свързани, дори когато още не сме се срещнали, а дори и когато никога няма да се срещнем. Аз и Ти правим света такъв, какъвто е.

Затова, когато Аз и Ти все пак се срещнем някога, помисли си дали ще ми подадеш ръка или ще ми помогнеш да затъна. Не защото да ми помогнеш те прави добър и не защото да ме подминеш те прави лош, а защото от нашата среща се ражда действителността. Красива или грозна, радостна или печална – действителността е наше творение. Да си пестим определенията обаче. Да не съдим действителността, да не съдим строго нито себе си, нито да се съдим един друг, защото (както Майка Тереза е казала) няма да ни остане време да обичаме. Вярвам ли в доброто? Не знам. Вярвам в себе се и вярвам в теб. Същото ли е?

 



УЧАСТНИЦИ: