ТУК СМЕ

ТУК СМЕ

            Гръмовен камбанен звън! Натежал от 152 години горест. Бие 152-ри път - зов за свяст, признание и Поклон!

            На тази февруарска дата един камбанен ропот гръмко рови из недрата на историята, за да освети образа на една робиня, затворена между петвековни, дебели стени. В безвремие и без свяст. Рови и изравя - страхуваш ли се да си спомниш онова позорно и безгласно „там“? Онова там, където един премрял от страх народ, залюлян в чужда дрямка, тегли своя катранен гнет с тежестта на триста пъти по три синджира роби. И мълчи, и чака … и се надява, и тайно вярва… Веднъж поне повярва. В две сини очи, които носят светлина, очи, които видяха в тъмното, в Нищото, цяла епоха, цяла република с едно знаме „Свобода и всекиму своето…!“. Повярва в един меден глас, който лекува рани; повярва в един, който себе си принесе в жертва - не пред боговете, че да проси милостиня, а пред чистата и свята Република! Той бе мъченик за цял един народ. И втори нямаше. А колко силно ни трябваше. Защото днес - в какво да вярваме?

            Тежък камбанен звън! Зове и сбира. Един народ между два олтара – на Молитвата и на Свободата. А ти?! - пак си по средата. И пак е през февруари … там, на кръстопътя – напред или назад. Кое ще избереш? В кое ще вярваш? В кое ще вярваш, когато пред обърнатото огледало имаш само тебе и земята си. В кое ще вярваш, когато си там, където небето и земята отдавна са разделени, но някой вече е сътворил хората и ги е споил в една обща съдба, в едно общо сказание.

            Камбанен звън възпява! Една земя – Едем. Едно небе - тайнство безконечно; реки, потоци и морета - миротворно изцеление, поля и планини - волен полет на познание. Теб, Българийо, теб възпява. И едно Слънце, което беше ВСИЧКО. И разказва за герои лъвски, за герой –  за Левски! За едно бесило - от сълзи, от клетви и от кал. И за лютия път към героизма - пътя през Ада - през предателството, през сока на последните му сили, през бесилката, през олтара на свободния, през времето и отвъд. За пътя на героизма… който беше между два мига цяла вечност. Защото за Левски времето е Сега и той е вечно кръвен потомък на времето си. Защото на героя трябва угнетен народ, който да спаси, за да бъде спасител; тъй както на народа му е нужно бесило, по което да тлее, за да помни. Защото тъмното време на робия ражда месията. И Той беше. Защото виждаше отвъд робството, отвъд настоящето му, отвъд себе си - виждаше навеки. А там нямаше граници - отвъд вечността белееха само черепи и трупове от плът, без кръв. Беше месия на свята земя, цялата в кръпки от кървави рани, оставящи белези, които не  зарастват… та да се помнят, да разказват. На сенки, които висят като изсушени гроздове … и още се молят. А онези, сините очи, днес нищо не издаваха. Те всичко вече си бяха казали. И докато едни други хората се уговаряха как да спасят държавата си, ТОЙ вече я беше спасил. Но ония си мислеха, че отговорът е в цвета на очите, а не в цената на кръвта. И го викаха по име – Левски. Сякаш не знаеха, че българите служат на вечното във Всемира – там ангелите нямат народност, а героите нямат имена. Такива имат само сенките им.

            Аз помня името на моята сянка.  Твоите –  ти, помниш ли ги?

             Тъжовен звън! – Припомня! …. ЗА НАС!  Как бледи, изпити лица се кривят и търсят рад. Да паснат себе си с някого, някъде – не и тук. Бутат се в дупките на плета, задушават се от дъха на своя грях. Всичко изглежда празно, всичко - изгоряло. Та през пукнатите стени грозно си лееха сивите просби пияни сълзи. И оня проклина своето настояще, щото е горчиво и трудно се преглъщат греховете му. А време няма. Защото „сега“ траело само миг… И трябвало да бърза - да не закъснее. Бягал и изпуснал настоящето в борбата си за утрото… От кого все бягаш? От хората, от сенките, от себе си? Зад ъгъла ще те настигнат всичките. Но ти не се бой. Това си ти. Знам, нищо по-страшно няма за тварите от собствената им кал. Затова я отричат. И е вече отречена, а историята - създадена. И продадена. Защото робът проклина своето преминало, щото е мрачно. И той го мрази. Защото е кално. А кал бе и той. Мрази и бъдещето си, защото е предначертано – с една секунда все назад. Но времето нас обръща и ние него обръщаме в миг на луд кураж да бъдем себе си, но за всички. Да видим в ореола на своята сянка онова, което сме готови да изгубим, за да спечелим всичко останало.

             Да изгубим предразсъдък и бреме – болката е нашата сплав, скръбта бушува, разравя, намира и кипва в страшен рев от лъвска сила. Няма вече време за молитви. Лъвски зов към Свобода повежда. Не към нова бесилка - към кръст! А той е възпятие, обет към родината – кръстопът на материя и време. И граници няма. Над нас сега единствен предел е небето. Едно небе, а две очи, с две души - две сърца. Под нас, чак до дълбоките дебри на небитието тупти Корен от обща Архангелска свяст.

            И пак – камбанен звън възвестява! И времето нас обръща в едно вечно „Сега“. Часът на бунта – нека е Сега. Епохата на Бъдника – нека е Сега. И да е вечност. Защото в непреходното живее и коренът. Той е наша сила и Оренда. И когато всичко ни изземат, когато нищо не остане, най-ясно се чува. Той води и диктува посоката за Правото утре.

            УТРЕ! … А ДНЕС съм готова да чуя предците си, да тичам, да падам и да ставам, и пак, и пак, и пак…. И само ще мълвя като „лудия“, като вярващия, като Левски: Българийо, мой дом, мой храм, мой живот и моя смърт - моя Вечност!

            Ето ме, твоя съм! Виж НИ, ТВОИ СМЕ!

             В копнежа си да те познаваме, да те обичаме, да те закриляме, да те съхраним! – Твои сме!

             В борбите с нехранимайкото, в спора с родоотстъпника, в ежедневието да бъдем достойни за тебе – Твои сме!

             Защото коренът ни дава кураж, пръстта ти е наш дом и утеха, горите ти – наш мир и свобода, народът ни – наша най-висша орисия, а сдружението – наша най-голяма сила. И защото сме чеда следовници - изстрадани, продавани, опозорявани, оплаквани, отричани, затривани и пак възкръсвали, ето – вече сме пречистени! Тук сме, Българийо! Не закъсняваме. Ала трябваше да потъне в твоите дебри и последният, дето помнеше робството. Нищо да не остане! Всичко да ни вземат! И ето, в зората идем ние, Бъдниците!

            Чуй тежкия камбанен звън как буди! Зове! Свестява! Разбива тежки окови, повежда кърваво хоро към хладния връх, където няма нито цар, ни султан. Там властва правдата и пак е февруари. Но ти не тъгувай, не търси вина – кой предаде твой един син, Левски? Да намерим един, че да не сме всички. Не забивай кръста в мъртво тяло – той да е, да не сме всички. Не!

Аз съм! Ето! Елате ме вземете!

Аз съм в страданието да пазя идеала!

Аз съм в молитвите за по-светло бъдеще.

Аз съм в решенията за по-светло бъдеще.

Аз съм в историята на едно светло бъдеще!

Аз съм и ти, и ти, и ти!

Ний бяхме виновни, но вчера. Вчера … А ДНЕС сме ТВОИ. Щото на нас ни писна от трагедии, молитви, елегии, критики и оправдания! Ний сме пречистени чрез страданията на поколения молещи се. И днес ни трябва лъвски скок. Не надежда в утрешния ден – ние сме утре! Ние бием камбаната! Ето ни, байо, тук сме и знаем! Тук сме и вярваме! Тук сме и можем! Тук сме и помним онези девет години през трите кръга на Рая. На оня Едем, на нашата земя, на нашата България. Помним и оная лудост да бъдеш смел. Помним, майко, вярвай - клетвата, положена е. И сега всичко се състои в народната работа. И пак сме на кръстопът, но сега пред нас е чисто, защото сме там, където небето и земята са отдавна разделени, но някой вече е обединил хората. Ти знаеш кой е - ТОЙ ни завеща една присъда: Народе, събери си съчките! Четири подпори  - на кръста. Народе???? Четири съчки – четири въпроса:

И питат: ,,Как да излезем от кризата?“

Питам – ти знаеш ли имената на дедите си?

Питат: „Как да запазим народа си?“

Питам - какво учат за него децата ви?

Питат: ,,Как да пребъде родината ни?‘‘

Водя - чуй гласовете на корена ни!

Питат: ,,Кой ще ни бъде месията?“

Вричам: Нека бъде Сдружението ни!

Да бъде, Народе!!!!

Рая Иванова Матеева, 18 години

Назад »