Новини

     

    Поклон пред Левски

    ВРЕМЕТО Е В НАС И НИЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

     

    Усмихнат февруарски ден! За кой ли път крача по старите калдъръмени улички на моя град, обсипани със спомени, усетили стъпките на времето. Мисля си... Преди години по тези улички... точно по тях е крачило едно невинно момче – Васил. Мисля си... За времето - колко бързо е минало то. Онова зрънце време, с което сме дарени. Зрънце време, което ловко сме разпилели и няма връщане назад. Вървя все по нагоре и осъзнавам, че осемнадесет години от моя живот вече са минали. Боже, кога пораснах!

    Неусетно съм стигнала до Паметника... Не е нужно да казвам на кого. Ние така си го знаем, така си определяме срещите там, на Паметника. На твоя паметник, Апостоле! Обичаме това място! Обичаме да сме пред очите ти – когато сме щастливи, когато сме тъжни, когато сме горди или виновни...

    Спирам за малко. Винаги спирам, няма как да отмина. Не съм сама, тук винаги има хора – деца, майки, млади хора, възрастни... Деца, които тичат безгрижно и се радват на своето детство. И пак нещо ме връща назад във времето, някъде в миналото. Задавам си куп въпроси.  Василе, ти, който сега ме гледаш, какво детство си имал? Въобще  имаше ли такова? Тичаше ли по прашните улици от сутрин до здрач, радвайки се на живота?! Какво беше твоето време? Какво е на четиринадесет години да падне голяма отговорност върху плещите ти? Тогава времето спря ли? Или нямаше време да спре? Да, то времето беше в теб... Всичко зависеше от теб. Какво ли е да си глава на семейството на 14 години? Дори не мога да си го представя... Моето време е друго. Друго и ново. Трудно понякога, но често и безгрижно!

    Накъде бях тръгнала? Нагоре. Минавам покрай църквата и сякаш чувам твоя глас, Дяконе! След няколко крачки е онази слънчева сграда – моето любимо училище. Не ме гледай, подозрително – да, бунтувала съм се! Но там прекарах цели дванадесет години. Там се научих да чета и да пиша, да броя, да давам и да помагам. Там се научих да обичам и да бъда достоен за уважение човек. Училището ми даде онази основа, с която от “малко патенце” се превърнах в “зрял лебед”, изпълнен с мечти, амбиции и жажда за живот.

    Съвсем скоро обаче ще приключи етапът „гимназия“ в моя живот. Но преди това – тук на паметника ще се съберем всички онези млади хора, готови да изкачат своето важно стъпало. Пред твоите сини, пронизващи времето очи, ще се наредим красиви и усмихнати, преди да отидем да отпразнуваме абитуриентския си бал. Ще ти поднесем цветя, ще се снимаме с теб, ще поседим там, да ни се порадваш. Да усетиш, че не се забравен, Апостоле! Всеки от нас по свой начин ще сведе глава пред паметта ти. Изправени пред теб, ще си направим равносметка - колко бързо излетя времето. И за теб, и за нас. Като новородена птичка, жадна за свобода – като теб...

    Ти, защо нямаше своя бал, Апостоле? Нямаше време за балове... Ти имаше народна работа!

    Бързо се изплъзна времето изпод краката ти? Онова време, робското... Но твоето време, онова в теб, лудо туптеше с ритъма на твоето гордо сърце и свободолюбив дух! Лудо туптеше и в Белград, където получи и бойното си кръщение, и името Левски. От деца се вдъхновяваме от лъвския ти скок!  А знаеш ли, че ти не прескочи само разстояние? Ти направи скок във времето! С идеите и с делата си! Във времето на дедите ми, в моето време, в бъдещето!

    Лудо туптеше за нас сърцето ти, Дяконе! Ти не искаше твоите наследници да живеят в поробена България. На нас посвети времето и живота си! Ти гради своята мрежа от тайни комитети, ти вгради себе си в основите на нашата Свобода. Василе, чудя се как издържа майчиното сърце на Гина?  Жената, която ти даде живот. Как те  възпита тази силна майчица, та стана истински човек. Или такъв те роди времето? Не зная... 

    Апостоле, сигурно знаеш, че ти днес за нас си Герой! Идол! Титан! Онези робски дни отнеха тялото ти. Там, на бесилото, увисна само то - тялото ти! Но поробителя обеси себе си, неговата сила изтичаше по въжето, защото ти вече беше стегнал около него примката! Твоят дух, не можа да бъде победен! Ти живееш с нас, в сърцата ни. Докато ние те помним, ти ще бъдеш жив! И ще ни даваш сили, Апостоле!

    Дано не съжаляваш, че даде живота си за нас... Дано не си разочарован от поколенията! И ние имаме своето време! И се опитваме по всякакъв начин да бъдем твои достойни наследници. Днес пишем за теб, повтаряме думите ти, понякога грабим идеите ти! Искаме да приличаме на теб... Може би понякога успяваме. Но дали успяваме да носим твоята съвест и любов към родината?!

    Предадоха те, Дяконе! А нямаше и кой да те спаси по пътя. Казват, че никой не направил дори опит... Да се срамуваме ли? Не искам да нося такъв срам! Времето е било такова, смутно... Опитали са, не са успели!

    Важно е, сега да не те предаваме! От мен да знаеш, Василе – Отечеството помни заслугите на истинските хора. Ти си във времето – своето и нашето, и никога не ще бъдеш изместен от там. Ние, младите, от това, новото време, пазим твоите заветни слова и дела! Ние се гордеем, че сме част от твоите мечти, от твоята мечтана България! Ти си част от нас и от нашето време!

    Времето е в нас и ние сме във времето!

    Мария Цветелинова Джангазова, XII а клас

    гр. Карлово

     

    Рисунка

    Инна Петрова

        «Народен будител»

     с. Богатянски българскикултурно-просветенцентър

     «Аз Буки Веди» към Всеукраинската общественна организация «Конгрес на българите в Украйна"

     

     

     

    Назад »